Често пред партньори, които имат планове за съвместен живот  резонно възниква

въпросът: „Дали вече не е време да имаме дете?„

Това е решение, което не бива да се взима лекомислено, под въздействието на

емоции или пък като отчаян опит да се запълни празнина в отношенията между

партньорите (поради което и често ставаме свидетели на неадекватно отношение на

родители спрямо наследниците си).

Веднъж, обаче станали родители е редно да се държим като такива и фрази от рода на:

„ами аз не съм готов за такава отговорност”,или „аз си представях нещата по друг

начин,а то-какво се получи...”са неуместни. Зряло и отговорно е към детето, към

партньора, а най-вече и към нас самите ако не сме наясно дали и защо искаме дете да не

го създаваме, защото така освен нашият и на партньора сериозно объркваме и живота

на детето си.

Без да изпадаме в излишна полемика трябва да споменем и обратната страна на

ситуацията-абсолютното прилепване на единият или двамата родители към наследника,

изразяващо се често в изрази като: „ако го нямаше не зная какво щяхме да правим

без него” или „добре че се роди детето ни, та да осмислим живота си”.Нека не

забравяме,че детето има достатъчно тежката задача да осмисли собствения си живот, та

да го натоварваме да осмисля и нашия.

Ако все пак решението „за” дете е взето, нека си припомним три важни пункта, с

които бъдещите родители ще трябва да се съобразяват  при отглеждането на

децата си.

Родителите. Редно е да си даваме сметка,че между майката и бащата като социална

единица и между мъжа и жената като биологична има осезаема разлика. Ако вторите

имат правото на избор (дали да бъдат заедно или да са разделят, дали да „воюват” или

пък напротив-да правят любов), то първите имат значително по-малко възможности за

„свобода в действията”.Като родители би било коректно да оставим за момент

текущите затруднения в двойката ,  да приемем  отговорностите по отглеждане и

възпитанието на децата си, но най-важното- да „стиковаме” действията и усилията си и  

да „работим” като екип.

Разпределение на ролите. В идеалния случай майката е тази, която дава, а бащата е

този, който може да даде, но не дава и съответно-налага закона и забранява. Бащата се

вписва в съзнанието на детето като законодател през думите на майката. Ако те

липсват(или пък дори напротив-неглижират бащината функция и роля) е твърде

вероятно да не се изградят респект и уважение и в крайна сметка бащата да бъде

приеман  като насилник.

Важно е да знаем, че бащината функция не е функцията, която бива изпълнявана от

бащата на индивида или ролята, която той изпълнява в семейния кръг. Бащината

функция е символична функция и може да бъде също толкова ефективна, когато бащата

отсъства, но при всяко положение се установява в и през думите на майката.Бащата е

този, който закриля, но и този, който разделя.Много майки възпитават симбиотично

обединение, не успявайки да видят детето като субект. Вместо това виждат в него един

обект, който им помага да се защитят срещу своите собствени страхове от самота и

отхвърляне.

Нормите и правилата. Възпитанието е сложен и продължителен процес, където

границите и нормите трябва да бъдат налагани и отстоявани постоянно,  без това да

става садистично или „на парче”.Важно е както да научим детето си на "Не" и "Това са

правилата"така и да му покажем и че го обичаме и че е важен човек за нас.

Често се срещат родители, които имат доста формално отношение към децата

си.Погледнато от страни те са много добри и успешни , но всъщност отношението им е

по-скоро като към предмет, като към неотложен ангажимент,но не и като към жив

човек имащ своите емоции потребност и настроения.

Добре е да даваме даваме думи, достатъчно думи на детето си.Това, че в началото не

ни отговаря съвсем не означава, че не ни разбира.Ако например тича и падне не е

достатъчно само да го вдигнем и да го избършем-трябва да дадем слово на случващото

се, казвайки му например: "Охо-ти се затича много бързо, затова и падна.Случва се

.Удари ли се. Да?-Сигурно те е заболяло? Хайде-аз ще ти помогна да станеш , да се

изчистиш и т.н. ..."  Давайки слово на радостта му, на страха му,на желанията му,

трябва да наложим и съответните граници,норми и правила.

Много важно е да позволим на детето си да изпитва съпътстващите забраната

чувства на тъга, гняв, неодобрение, като същевременно му показваме, че тези му

чувства няма да ни разрушат като родители.

Валентин Стоилов - психолог на Фондация "Цветан Цанов"
(статията е подготвена за сп. "РОЗАЛИ")